
Недим излиза от колата и с бавни стъпки се отправя към резиденцията. Въздухът е тежък, сякаш светът е спрял дъха си за миг. Той излиза на терасата, където, със скръстени ръце зад гърба, стои Яман — неговият шеф и стар приятел. Погледът на Киримли е вцепенен, сякаш мислите му са далеч извън пределите на този имот.
– Добър ден, Ямане. Трябва да подпишеш няколко документа, – казва студено Недим, подавайки му папката с хартии.
Яман я взема без дума, хвърляйки бегъл поглед към съдържанието, след което подписва. Тишината нарушава спокойният, но твърд глас:
– Това всичко ли е? Има ли нещо още?
Недим се колебае за момент.
– Нана… Тя трябваше да си тръгне, но остана. Защо?
Яман понижава поглед. Лицето му е неясно, но в очите му се появява сенка на емоция.
– Защото не ѝ позволих да си тръгне. За благото на Юсуф е по-добре да остане.
Той затваря папката и се обръща обратно към градината.
– Ако това е всичко…
– Да. Ще си тръгна вече, – отговаря кратко Недим, като взима документите. Той се обръща и тръгва към вратата, но в мислите му кипи гняв.
За Юсуф… Кого опитваш да заблудиш, Ямане? Направи го само заради себе си.
В хола на резиденцията Недим неочаквано среща Нана. Погледите им се пресичат. Тя леко се усмихва, той отговаря с широко, но изненадано усмихване.
– Не си си тръгнала, – отбелязва той.
– Да, – кимва тихо тя, но почти веднага променя темата, сякаш иска да избегне обяснения. – Търсих Адалет и Ченгер, но никъде не ги има. Исках… да благодаря на Яман. Но не знам как. Може би имаш някаква идея?
Недим замълчава за момент, усмивката му угасва.
– Яман не обича подаръци. По-добре не прави това. Той не обръща внимание на такива жестове.
– Но аз… наистина съм му благодарна. Наистина. Бях подготвила всичко, целият ми живот беше пред мен… Но той ме задържа. Каза нещо, което ме накара да повярвам, че трябва да остана. Той има… невероятна сила. Промени ме.
Недим я наблюдава внимателно. В очите ѝ вижда искреност, може би и нещо повече. Той не казва нищо за момент, след което тихо добавя:
– Радвам се, че остана. Ще се видим, Нана.
Той се обръща и излиза навън. Спира едва на алеята. Лицето му става студено като мрамор, а гласът, който звучи само в мислите му, е изпълнен с горчивина.
Значи думите му те задържаха… Киримли. Цялата ти сила, цялото ти обаяние… Дължиш го на мен. Аз бях зад теб, когато всички останали си тръгваха. Аз изграждах твоя свят, тухла по тухла. А сега виж, Ямане — ще разбереш кой наистина е силен.