Ертан получава обаждане от директора на дома за грижи. Гласът от другата страна на телефона е сериозен и информира, че здравословното състояние на баща му рязко се е влошило през нощта и той е бил незабавно отведен в болница. Ертан не подозира, че това е капан, внимателно устроен от Ферит. Без да се замисля, той изоставя всичко и се втурва към посоченото място, оставяйки Айше сама в укритието.
Когато е почти на път за болницата, го обгръща подозрение. Нещо не е наред. Той забавя скоростта, свива на отбивка и взема телефона си. Обажда се на доверен работник от дома за грижи, който след кратка пауза разсейва всякакви съмнения:
— Твоят баща? Няма нищо с него. Спал е спокойно през цялата нощ. Всичко е наред.
Ертан остава безмълвен. В очите му се появява мрак, а ръцете му се стискат здраво върху волана.
Когато се връща в укритието, лицето му е напрегнато, а в очите му гори гняв.
— Този твоят Ферит… — казва през зъби, хвърляйки поглед към Айше. — Той ми подготви капан. Но не успя. На мен вече не ми пука… — добавя той горчиво. — Аз съм свършен. Но няма да позволя баща ми да бъде запомнен като престъпник. Ще го оправдая. Ще видим какво ще каже твоя баща, когато чуе, че дъщеря му може да умре.
Айше започва да пищи през лентата, опитвайки се да привлече вниманието му. Ертан се приближава, поглежда я право в очите и сваля лентата от устата й.
— Ако ме заплашиш… ако чуеш, че съм в опасност, той ще се признае за всичко — казва тя, борейки се с емоциите си. — Но ако наистина вярваш, че баща ти е невинен… позволи ми да се обадя на моя татко. Ще го попитам за истината.
Ертан колебае за момент, след което хвърля на Айше телефона. Той включва високоговорителя. Айше, с треперещ глас, започва да говори:
— Татко? Това съм аз… Имах проблем с телефона, затова звъня от приятел. Трябва да ти задам един въпрос. Когато беше директор в основното училище “Омер Сейфетин”… имаше заместник, Камаран Джевик. Таткото на приятеля ми. Той беше арестуван. Помниш ли какво стана тогава?
От другата страна на телефона се чува кратка тишина. След това отговорът:
— Да, помня. Камаран Джевик… това име остави петно върху нашето училище. Той извърши сериозни престъпления, беше замесен в подкупи. Имахме дори разследване. Нямаше съмнение.
— След ареста му — продължава бащата — се интересувах от семейството му. Имаше син, не помня името му. Майката го напусна. Опитах се да помогна, но момчето отхвърли помощта ми. Обвини ме. Но не беше прав. Всичко беше ясно. Не аз го осъдих — той го направи сам.
Ертан без дума приключва разговора. Той мълчи за дълго време, след което изведнъж изрича:
— Лъжец! — изревава той, като вдига пистолет и насочва дулото към главата на Айше. — Ти и баща ти… и двамата лъжете! Първо ти, после той! Ще сложа край на това!
Ръката му трепери. Сърцето й бие като лудо. Има сълзи в очите си, но не може да натисне спусъка.
Айше забелязва колебанието му. Използва момента — с всичка сила удря Ертан с стола, на който седи. Мъжът се поклаща, оръжието изплъзва от ръката му. Момичето се втурва да бяга.
Действието на билките, които Нака е приготвила, неочаквано отслабва. Момичето възвръща пълното си съзнание и се връща към себе си. Яман, наблюдавайки нейното предишно неспокойно поведение, започва да разбира, че Нака бяга от нещо — или от някого. Той я гледа с грижа, търсейки отговор.
— Кажи ми истината — казва тихо. — От какво се страхуваш, Нака?
Момичето сваля поглед. В очите й се появява сянка на болка, която вече не може да скрие.
— Всъщност… моят страх си ти — шепне тя. — Всички, които обичах, които смятах за семейство… си тръгнаха. Останах сама. Страхувам се, че историята ще се повтори. Искам Юсуф да бъде щастлив. Не искам той да живее както аз — в сянката на страх, загуба и болка. А и ти… Ти заслужаваш мир. Идрис вече го няма. А ако се появи нов враг? Ако отново загубим всичко, което обичаме? Животът е жесток, Яман. Отнема ти всичко, което е важно…
— Не, не се съгласявам — прекъсва я твърдо Яман, като я обгръща с ръце, сякаш иска да я защити от всичкото зло на света. — Животът не трябва да изглежда така. Преживяхме толкова много заедно. Прескочихме препятствия, които никой друг не би могъл да премине. И сега ще се справим. Каквото и да се случи… аз ще бъда до теб. Винаги. Ще те защитавам. Вече не си сама, Нака. Никога вече няма да трябва да се бориш сама. Ще направя всичко, за да не се случи нищо на теб и Юсуф.
В гласа му няма и капка съмнение. Само сила и обещание.
— Запомни добре това — добавя той, стискайки ръката й. — Аз съм тук. И ще остана до теб. Завинаги.
Айше бяга през гъста, тъмна гора. Дъхът й е неравномерен, стъпалата й болят, а сърцето й бие като чук. Изглежда, че е загубила следата на Ертан — че най-накрая е в безопасност. Тя спира за момент, хваща телефона с треперещи пръсти. Бързо пише съобщение до Ферит:
„В гората Белград съм. Ертан ме следва. Близо съм до базовата станция. Спасете ме.“
Съобщението достига до Ферит — или поне би трябвало да го направи. Вместо него, то е прочетено от Корей. Изненадата на лицето му бързо преминава в решителност. Без да се замисля, той изтрива съобщението, така че Ферит да не го види. Ако някой трябва да спаси Айше, то това ще бъде той.
Без да губи време, той се впуска в действие. За него това не е просто мисия — това е личен тест. Той ще я намери. Той ще я спаси.
В резиденцията цари тишина, която се прекъсва само от звуците на работещите чистачки. Те са дошли да подредят прашните забравени архиви. По-старата чистачка се занимава с рафтовете с документи, докато младшата разглежда купчин
